Наука
Заблудата на прокурорите

Заблудата на прокурорите

В световен мащаб назрява един сериозен дебат за веществените доказателства, криминалистичните изследвания, анализи и тълкуването на резултатите от тях. Отговарят ли на някакви стандарти, подлежат ли на повтаряемост и дали правените заключения са точни, адекватни, верни? Въобще дали може да се каже, че в криминалистичните изследвания цари научният метод? Дали тези методи отговарят на високите научни стандарти?

Източникът на съмнения идва от анализи, които се правят на влакна, кръв, ДНК, отпечатъци, съмнителните статистически тълкувания. Дори в България откриването на някакво съвпадение между ДНК проби, влакна, материали и други се приема като 100% доказателство за извършено деяние, но никой не се запитва какво е качеството на извършените аналитични дейности. Има ли фалшиви позитиви или фалшиви негативи? Дори изключително точни анализи, като тези на ДНК, не трябва да се приемат с абсолютна достоверност, защото те страдат от един недостатък – правени са от хора, които са основен източник на грешки. Грешки настъпват при самото вземане на пробите, при преноса, при анализа, при тълкуването на резултатите.

Заблудата на прокурорите

Резултатите от дадено криминалистично изследване често се съпровождат с някаква статистическа вероятност, която показва какъв е шансът едно събитие да се е случило или едно твърдение да е истина. Често подобно статистическо представяне е прекалено смело или просто грешно (1).

Заблудата на прокурорите е популярна логическа грешка от статистически характер, която често се допуска по време на съдебен процес, но не  задължително само от обвинението. Много често обвинението се позовава на свидетелството на вещо лице, конкретен специалист, който заявява, че шансът конкретно веществено доказателство да е налично върху невинен човек е толкова малък, че е по-добре да се приеме, че обвиняемият е виновен. Тоест обвинението не може да докаже с абсолютна точност вината на обвиняемия, но е по-лесно да се приеме, че е виновен, защото има голям шанс това да е истина. Но има и не малък шанс това да не е истина? Очевидно съдбата на един обвиняем зависи от това коя теза има по-голям шанс да е вероятна, а точността не е от значение.

Тук се наблюдават и още няколко други груби грешки, които се допускат. Една такава е аргументацията, която се основава на рядкост (argument from rarity). При тази грешка тезата най-често е, че едно наблюдавано явление вероятно не се е случвало, защото възможността да се докаже е минимална. Все едно да се обвини човек, който е спечелил джакпот от лотарията, че е измамник само защото шансът това да се случи е минимален. Но макар шансът един човек да спечели да е наистина малък, то шансът някой да спечели се увеличава с увеличения брой играчи.

Благодарение на допускане на елементарни криминалистични грешки и раздаване на присъд на база само смели предположения, много хора са били изпратени ефективно в затвора без да са го заслужили. Според организацията The Innocence Project, която се занимава със спасяването на хора, които са осъдени без никакви доказателства, само до 2009 година са били спасени 230 човека в САЩ. 17 от тях са били осъдени неправомерно на смърт (3).

Първите описани жертва на “заблудата на прокурора” са Малкълм и Джанет Колинс (1968 г., Калифорния). Журито ги определя като извършители на кражба. Наличните доказателства сочат, че извършителят е била бяла жена с руса опашка, която е била съпровождана от чернокож с брада и мустак, шофиращ жълтеникава кола. Двойката се е вмествала в рамките на тези описания. За да докажат, че именно те са виновни, прокурорите канят като свидетел статистик, който да обясни каква е вероятността извършителите да са те. Вероятността се определя като 1/12 милиона, но се смята, че изчисленията са били грешни. В края на всички спорове двойката доказва своята невинност (1).

banner-ciela-website

Друг от  от най-известните подобни случаи на жертва на лошо разследване и неадекватни доказателства е този на Сали Кларк. През 1999 година тя е била обвинена за убийството на двете си деца. Нейната теза е, че те са починали независимо едно от друго от синдрома на внезапната детска смърт – изключително рядко явление, а то да настъпи два пъти при два различни индивида е почти невъзможно. Това е и основната теза на обвинението – шансът това да се случи граничи с невъзможност, а това значи, че майката е виновна. За да убеди съдия и жури, обвинението кани експерт проф. Рой Медоус (педиатър), който обявява, че шансът този синдром да настъпи е 1/8543, а шансът това събитие да настъпи два пъти е повдигнат на втора степен – 1/ 73 милиона. Но тук професорът прави грешка в своите статистически изчисления и значително прекалява в своята прогноза. Той дори не отчита факта, че е възможно да има някакъв фактор, който да е основен причинител на смртните случаи.Просто изключително лош късмет, който носи много болка на майката.

Благодарение на педиатъра майката е осъдена и прекарва 4 години в затвора. Тя не излежава пълната си присъда, а е освободена, защото е станало ясно, че тя всъщност е невинна. Продесорът не е обърнал внимание, че всъщност второто дете е страдало от стафилококова инфекция, което е довело и до неговата смърт. И така един лекар вкарва с лошото си разбиране за статистика една жена, която току що е изгубила и второто си дете, в затвора. Години по-късно тя умира от алкохолно отравяне.

В България тези логически заблуди също се срещат често. Тук никой дори не поставя под въпрос качеството на извършваните изследвания на криминалистите ни. Освен това прокуратурата има практиката винаги при общественозначими проблеми да обрисува един образ на извършителя, с който да се накара обществото да мрази обвиняемия, макар неговата вина да не е доказана. Изнасят се лични данни от сорта на това, че е тренирал бойни изкуства (сякаш това е престъпление), че е консумирал алкохол (сякаш само той го прави), че е имал регистрирани кражби и дори снимки от личните им имоти. Подобна информация не е от значение и не означава, че обвиняемият е извършил конкретното престъпление.  Ако обществото намрази предварително обвиняемите, така се подсказва индиректно каква присъда трябва да получат, за да са доволни хората. Ако аргументите и доказателствата не са достатъчни за ефективна присъда, изградената омраза към обвиняемите се използва, за да се подкрепи тезата “ние ги хващаме, а те ги пускат”.

Хубаво е да стане ясно, че наличието на съвпадение при сравняването на ДНК не е равно на присъда. Нужни са множество адекватни факти, които да доведат до взимане на категорично решение, а не такова на база не особено висока вероятност. И в България е нужно да се говори за качеството на извършваните разследвания, защото очевидно в криминалистиката грешки стават и то доста често. Трябва да сме далеч от мисълта, че това тук не се случва.

1)      Leung, Wai-Ching. “The Prosecutor’s Fallacy — A Pitfall in Interpreting Probabilities in Forensic Evidence.” Medicine, Science and the Law 42, no. 1 (January 2002): 44–50. doi:10.1177/002580240204200108.

2)      Fenton, Norman; Neil, Martin; Berger, Daniel (June 2016). “Bayes and the Law”. Annual Review of Statistics and Its Application. 3: 51–77. Bibcode:2016AnRSA…3…51F. doi:10.1146/annurev-statistics-041715-033428. PMC 4934658. PMID 27398389.

3)      https://www.innocenceproject.org/wp-content/uploads/2018/01/IP-AR2016_16sm.pdf

4) Thompson, W., Taroni, F., and Aitken, C., “How the Probability of a False Positive Affects the Value of DNA Evidence,” Journal of Forensic Sciences, Vol. 48, No. 1, 2003, pp. 1-8, https://doi.org/10.1520/JFS2001171. ISSN 0022-1198

 

Хареса ли ти тази статия? Може да подкрепиш biologist чрез Patreon!
Share this Story

Подобни публикации

Може да подкрепите дейността на този блог.

Подкрепете Science blog чрез Patreon!

Харесайте ни във facebook

Instagram

Ако харесвате дейността на 6nine, може да помогнете със скромно дарение за обезпечаване на някои нужди. Благодаря!

Choose currency

Enter amount

Статии в снимки

shares