Как (може би) би изглеждало близкото ни бъдеще?

Каква е най-често срещаната представа за бъдещето на човешкият вид? Във sci-fi филмите тя почти винаги е една и съща – човечеството е преборило всички хронични и инфекциозни заболявания, гладът е минало, войните са лош спомен, съществуват технологии за почти магически добив на ресурси без никакво влияние върху околната среда, хората живеят във високи и технологични сгради, а колите летят. Абе истински рай на Земята! А много вероятно е да е създадена втора такава утопична Земя. Но уви, това по-скоро ще си остане научна фантастика, защото бъдещето е по-скоро не е розово.

Първият проблем, с който човечеството се сблъсква е неговото изхранване. От екологична гледна точка една популация може да търпи разцвет и прогрес, докато всички нейни нужди са напълно обезпечени. Интересното е, че развитието на тази популация може да се ограничи не от недостиг на цяла съвкупност от фактори на околната среда, а от един единствен – лимитиращ. Например скоро ще започне да се усеща силен недостиг на фосфор (фосфати), който се използва при производство на торове, а това ще ограничи световният земеделски сектор. Всичко си има пределни граници – възобновяеми, невъзобновяеми суровини, както и самият прогрес на човешката популация.

Хранителните ресурси (които се класифицират, като възобновяеми) не се разпределят правилно, интелигентно – в някои места те недостигат, в някои места са излишък. А със все по-бурното увеличение на популацията ни, недостигът ще е все по-осезаем. Консумацията на насекоми не е просто екзотична мода за привличане на туристи в азиатските страни, а практика, която е спасила много хора от глад. На фона на това буди недоумение желанието на някои маргинални групи да отричат всякакви иновации и нови технологии в земеделието. Те живеят в свят, в който храната трябва да се продуцира по примитивен начин, както пра-пра-пра-пра-дядовците ни са правили. Но това е едно егоистично мнение, защото то не е подкрепено от никакви факти, а в края трябва да изберем, което да загърбим – принципите си или спасението на човешкия вид. Тези хора не си дават сметка, че земята е ресурс, който е силно ограничен, а за да го използваме интелигентно, трябва да въвеждаме постоянно нови технологии, които да увеличават количеството на продукцията, която е годна за консумация. Архаичните био, зелени, модерни еко технологии просто не са изгодни за околната среда и човешкият вид.

Лошото е, че земята е ресурс, който е необходим не само на хората. Като доминиращ вид с неограничени възможности (в сравнение с останалите), ние притежаваме възможността да унищожим всяка една екосистема и да превърнем територията, върху която е разположена в земеделска или урбанизирана местност. И това най-вероятно ще стане, защото за да се поддържа нарастващата численост на човешката популация са нужни ресурси, чиято количествена нужда също нараства в геометрична прогресия. Всичко това означава, че всички растителни и животински видове не могат да се конкурират с доминиращия и са обречени на унищожение. Опитите за консервация вероятно ще са безсмислени, защото ако един вид  е зависим от милостта на хората, то той вече е обречен.

Но стремежът на човечеството да унищожи всички заболявания ни изправя пред нови парадокси. А най-страшното е, че начинанията в тази насока за изключително успешни. Заболяванията не трябва да се разглеждат, като дефект в системата, наказание, а по-скоро метод за регулация на числеността на една популация. Трябва да се признае, че самият механизъм за регулация е по-скоро гениален. Ако една популация стане прекалено голяма, консумира прекалено много ресурси, застрашава останалите, то винаги може да се появи инфекциозен агент (например), който да намали значително нейната численост – естествена регулация. Подобен известен пример е пандемията от чума, която унищожава огромна част от европейското население. Откритието на антибиотиците, ваксините, всички санитарни науки намаляват значително смъртността, а да родиш дете, което да не почине до първата си годинка вече не е чудо. Човечеството бележи успехи и със злокачествените заболявания, профилактиката и терапията на някои нелечими болести. Всичко това не просто води до разцвет на популацията, но подобрява комфорта и увеличава продължителността на живота на индивидите.

Увеличената продължителност на живот на индивидите също е проблем, защото това означава, че ще са нужни още повече ресурси, но защо? Може да прозвучи грубо, но биологичният смисъл на живота е репродукция, предаване и рекомбинация на генетичния материал напред в поколението, неговото обогатяване. След изпълняване на тази функция съществуването на индивида не е от значение. Поради тази причина много индивиди от различни видове имат кратък живот, който се ограничава само до възпроизвеждане. Много често след него те умират веднага, а в някои случаи стават и хранителен ресурс за новото поколение.

Тук идва логичният въпрос – Какво ще стане, след като изчерпаме напълно всички ресурси – всичко има край? Растежът на една популация може да се наблюдава съвсем директно – броят на родените трябва да е по-голям от броя на починалите. Когато екосистемата изпитва затруднение да издържа вече една популация се наблюдава плато, при което броят на родените е равен на броя на починалите, а когато популацията е в процес на отмиране – броят на родените ще е по-малък от броя на починалите. Всичко това може да се предотврати, ако част от популацията се пренесе на нова територия. За хората това означава, че ще е нужна втора Земя…

Но ако един вид има нужда да завладее нова планета, за да съществува, а съществуването му е равно на егоистично присвояване  на всички налични ресурси, това кара ли ви да се запитате каква би била целта на посещението на извънземен развит вид, който също се бори да оцелее и да запаси прогреса на своята цивилизация? Могат ли на една и съща територия да съществуват два напълно различни доминиращи вида?

Природата ни е заложила един последен механизъм за регулация, който трудно може да отбегнем – самият прогрес ни унищожава.

Хареса ли ти тази статия? Може да подкрепиш biologist чрез Patreon!